В съвременния свят, където информацията е навсякъде, а времето никога не стига, родителството се превръща в едно от най-големите предизвикателства, но също и възможност за растеж. Все повече психолози и изследователи говорят за нуждата от емоционална интелигентност в родителството — способността да разпознаваме, разбираме и откликваме на емоциите на детето, както и на собствените си такива.
Според изследване на Харвардския университет (Harvard University, 2018), емоционалната подкрепа в ранна възраст оказва благоприятно въздействие за психичното здраве в зряла възраст, повече отколкото академичните успехи или социалния статус. Това означава, че начинът, по който сме до детето си, когато то е тъжно, объркано или просто иска да бъде чуто, има дългосрочно значение.
Много родители обичат децата си дълбоко, но не винаги успяват да покажат тази любов по начин, който детето да усети. И това не е обвинение. Това е покана към осъзнатост. Към забавяне. Към вътрешна среща. Понякога, когато сме уморени или разсеяни, забравяме да го чуем. Но дори тогава можем да му кажем: „Знам, че понякога не те чувам така, както заслужаваш. Но ти си важен/на за мен. И искам да те чувам.“ Тези думи не изискват усилие. Изискват истинност. И когато ги изречем, не само детето се успокоява, а и ние се свързваме с онази част от себе си, която също е имала нужда да ги чуе.
Съвременната психология разглежда различни стилове на родителство — авторитарен, либерален, пренебрежителен и авторитетен. Последният, авторитетният стил, се свързва с най-здравословните резултати за детето: той съчетава яснота и граници с топлина и подкрепа. Именно тук се вписва емоционалната интелигентност — не като техника, а като отношение.
Един от най-ценните моменти за свързване с детето е вечерта, преди сън. Тогава то е по-отворено, по-чувствително, по-готово да споделя. Можем да го попитаме: „Кое беше най-хубавото нещо днес?“ „Имаше ли нещо, което те натъжи или ядоса?“ „Как се чувстваш с баба и дядо, с приятелите, с братовчедите?“ „Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, но не знаеш как?“ Тези въпроси не са просто любопитство. Те са мост към вътрешния свят на детето. И когато то се осмели да сподели, ние можем да го подкрепим, без да поправяме, без да съдим, просто като кажем: „Разбирам те. Това, което чувстваш, е напълно нормално.“ „Благодаря ти, че ми го каза. Това значи много за мен.“
Много деца преживяват ситуации, които им се струват несправедливи — предпочитания към друг роднина, контролиращо поведение, обиди. И когато споделят това, имат нужда не от обяснение, а от потвърждение, че чувството им е валидно. „Да, това наистина изглежда несправедливо. И е нормално да се чувстваш така.“ „Хората понякога се държат така, защото самите те не знаят как да се справят с чувствата си. Това не е твоя вина.“ Така детето не остава само с болката си. То усеща, че има опора. И това е найценното, което можем да му дадем.
Да бъдеш родител не означава да бъдеш перфектен. Означава да бъдеш истински, присъстващ, готов да се учиш и да се срещаш с детето си отново и отново. И когато започнем да забелязваме, да питаме, да слушаме — ние не просто възпитаваме. Ние създаваме връзка, която лекува. Пътят към детето минава през пътя към себе си. И когато се осмелим да вървим по него, откриваме не само какво има нужда да чуе детето — но и какво сме имали нужда да чуем самите ние.
Авторът е дипломиран психолог с опит в работата с деца и родители, член на Дружеството на психолозите в Република България - национално представителен член на международния съюз на психологическите науки (IUPsyS) и Европейската федерация на психологическите асоциации (EFPA). Подходът към клиентите е базиран на хуманистичната парадигма, при която в центъра е личността на клиента и доверието в него като „функциониращ човек“. Карл Роджърс, един от основателите на хуманизма, вярва, че в основата си човек е добър и градивен. Напълно функциониращият човек е уверен, свободен, открит към нови преживявания, креативен и живее пълноценно в настоящето. Той не се стреми да бъде „перфектен“, а да бъде истински себе си. Притежава вътрешна увереност и конструктивен подход към трудностите. Авторът на статията - Зоя Иванчева е психолог, работещ с внимание към вътрешния свят на човека, емоционалната интелигентност и изграждането на автентична връзка със себе си и с другите. Повече за автора тук.