Ще се съгласим, че думите, които казваме на детето от деня на неговото раждане, са важни, защото така то опознава гласовете от своето обкръжение.
Детето е способно да долови казаното на всички езици, не само на езика на своите родители, но и на езика на всички, които го обичат и се интересуват от него, дори да са чужденци, изричащи думи, които никога не е чувало. Детето сякаш непосредствено разбира онова, което искаме да му съобщим, стига да почувства уважение и заинтересованост в нашето отношение тогава, когато говорим с него като с равен, а не като на бебе. Много хора говорят на децата като на домашните си любимци, със същия тон. Напротив, бебето разбира какво му се казва и ние го посвещаваме в речта само ако му говорим като на възрастен. Сигурно Ви се струва смешо или нелепо да говорите на детето си като на възрастен, та нали то още е съвсем малко? Тогава защо нямате нищо против Вие да изглеждате смешно или нелепо, когато му говорите на бебешки или всячески се опитвате да предизвикате гукане или усмивка?
Да вземем за пример приказките: фея или стара вещица се надвесва над люлката на детето още след раждането и нейните първи произнесени думи предопределят неговото бъдеще, неговата съдба. Фактът, че откриваме тази сцена в повечето приказки, означава, че хората винаги са вярвали в това.
Трябва да осведомяваме бебето за всичко, което го засяга, което правим или предстои да направим за него в непосредствено или близко бъдеще. Докато му пълним ваната, трябва да му кажем: „Пълня ти ваната“, „Ще ти приготвя шишето с мляко“ и др. Малко родители обаче се сещат да му говорят за яслата, в която го дават. Би трябвало да му кажат: „Оставям те тук, при еди-кой си, а аз ще се върна вечерта и ще мисля за теб.“ Това „ще мисля за теб“ е много важно.
Майката трябва винаги да говори на детето си, защото думите остават и след изчезването на този, който ги е изрекъл. Затова деца, на които не се говори достатъчно, имат истинска фобия и към най-малката раздяла. Детето открива езика, единствено защото чува майка си да говори на друг човек, а после и на самото него по същия начин. Така то много бързо научава езика.
Когато детето плаче или крещи, майката и бащата трябва да разберат значението на тези писъци и рев, като му кажат: „Не знам защо плачеш, но явно искаш нещо да ми кажеш.“ Трябва да знаем, че за него всяко нещо има своето значение – нищо не е случайно, нищо не е животинско. Може да става дума за безпокойство, ревност, завист или разочарование. Трябва да слушаме какво казва детето, а ако се изморим или не разбираме, имаме право да се ядосаме и да му кажем защо сме ядосани.
И отново: трябва да му казваме всичко, което го засяга. Например, майката трябва да му каже какво е почувствала при неговото раждане. Тя трябва да може да му признае: „Знаеш ли, бях много разочарована, че си момиче или момче.“ Тогава последствията от разочарованието са незабавно изтрити, защото то е било изречено.
Когато детето се роди, трябва да му се представим с думите: „Аз съм твоята майка.“ След това да му представим и хората от най-близкото обкръжение. Приветстването на бебето трябва да се извърши с думи, и то с точните думи, отправени към човешка личност, пристигнала на този свят със своя пол, със своето непроменимо лице и тяло.
Често майките казват: „Но то нищо не разбира!“ На това аз казвам: „Може би нищо не разбира, но на каква точно възраст човек става интелигентен? Не се знае, нали? Следователно да започнем веднага, като просто помогнем на бебето, без да го плашим.“
Името на детето има особено значение в общуването. Да се именува детето означава да му се определи място като член на обществото. То е звукосъчетанието, което ще чува всеки път, когато някакво действие се свързва с него, докато най-после се идентифицира и разпознае като цялостно същество.
С детето трябва да се говори и за смъртта. То понася много добре такъв вид новини, но задължително при условие, че му се говори за тях.
Автор: Светослава Калдерон